Йони Бонбони и коледната елха

Йони Бонбони вече знаеше какво е Коледа. Коледа беше онова топло чувство, което съчетава в себе си нетърпението точно преди да отвориш подарък изненада, радостта да посрещнеш на прага любим човек, който идва от далеч и безкрайната нежност, когато Мама и Татко я прегръщат. Да, Коледа беше всичко това.

Но за първи път тази година Йони Бонбони ходи да си избира елха. Йони Бонбони беше виждала елхи – на витрините на магазините, в ресторанта, където веднъж обядваха с Мама и Татко, но всичките бяха играчки. В смисъл, че бяха от пластмаса. А Йони Бонбони знаеше, че елхата е дърво. Затова когато Мама и Татко я заведоха в магазина, тя веднага я позна. Нейната елха. Висока малко повече от нея самата, с истински иглички и аромат на гората, в която веднъж ходиха на разходка. Йони Бонбони веднага я хареса, още повече, че си имаше саксия и след като минеше Коледа, можеше да остане да живее на терасата пред прозореца ѝ. Елхата също хареса Йони, веднага се разбра, защото се усмихна с всичките си иглички и засия със зелена светлина. А когато я занесоха вкъщи, Мама извади кутията с играчки. Ех, каква хубавица стана елхата! А за да е още по-специална, Мама и Йони направиха няколко играчки точно за нея – от сребрист картон и цветни панделки. Колко е хубаво да идва Коледа!

„Дневният живот на нощните пеперуди“ на Деница Дилова

За Деница Дилова и романът й „Дневният живот на нощните пеперуди“ се заговори доста покрай конкурса за анонимен роман, който тя спечели с него. Понякога си мисля, че да се заговори за един роман е задължително, за да стане той успешен според съвременните критерии.

Романът обаче е успешен със самата си идея. Не просто силно проникновен поглед към себе си. Дори не толкова към другите. Мисля, че психолозите го наричат с определен термин, но не мога да се сетя какъв. Не просто много силна автоирония. Качество, което е в топ три на личната ми класация за симпатични черти у околните. Една гениална идея, която просто ме разби. Не знам как не съм се сетила за нещо такова. Главната героиня напуска добре платената си работа на главен редактор, за да работи на автомивка. И решава да създаде сайт, чрез който хора, „прегорели“ в работата си, да се сменят с някой друг, който би искал да е на тяхно място.За месец, за година или завинаги. Практическите, включително законови, пречки пред един такъв проект са безкрайно много. Нарушава поне двадесет разпоредби на трудовото законодателство. Но идеята е гениална. И изобщо не се изненадах, когато открих, че първият регистриран в мрежата е юрист, на 33 години. „Образованието много ми пречи, не мога да започна нискоквалифицирана работа, хората ме мислят за луд. Никой не наема луди, дори за шпакловане.“

В съвременното общество хората остават заключени в представата за себе си. Такава, каквато им е изградена в училище, в семейството, в университета, в кръга, в който се движат. Ръководят се от ценности, които са им наложени. Затова когато един юрист поиска да стане шпакловчик, това разваля модела. Не е нормално. С други думи, чиста лудост. Юристът трябва да работи по 10-12 часа на ден, да иска да стане старши юрист, после партньор в голяма кантора. Всичко извън този модел не е приемливо. Значи, човекът не става. Грешка в отливката. „Движението отгоре надолу беше неприемливо, едва ли не отлъчваше успелите от себеподобните им. Сякаш ги омърсяваше и унижаваше, намаляваше стойността на тези, които продължаваха да са добри служители на сладки постове… Скалата „ниско-високо социално положение“ започваше да губи значение.“

Често съм се опитвала да говоря за това с хората около мен. Повечето могат да разберат това че не харесвам работата си. „Когато някой ми каже, че харесва работата си, съм убедена, че е голям лицемер, и имам едно наум за него. Такъв човек не може да ми бъде приятел. От него по-фалшив е само оня, който не само я харесва, но я и обича. Тези пък направо не можех да ги дишам. Сякаш малко неща има за обичане на този свят, че трябва да обичаме работата си.“ Това май всеки може да го разбере. Но се изненадваха, че искам да я сменя. Да работя нещо съвсем различно. Ама за какво си учила толкова години, казваха. Някой стигаха по-далеч. Съгласяваха се, това не е лошо решение. Но каква да бъдеш? Започваха да изреждат, но едно им се виждаше не достатъчно престижно, друго – не достатъчно платено. Човек трябва да се стреми към пари и престиж. Иначе – грешка в отливката.

С две думи, книгата си струва да се прочете дори само заради самата идея. Може да ви даде различен поглед към собствената ви работа. А дори да не го направи, ще ви накара поне да се замислите.

И едно отклонение…Спомням си, че наскоро пак обяснявах, че имам проблем с електронните книги. Просто не чета електронни книги. Имам чувството, че има нещо нереално, неистинско в тях. Че могат много лесно да бъдат пренаписани, подменени; както казват литературоведите, да се превърнат в собствения си ерзац. Открих, че и други имат същите страхове. „Очаквах в Интернет да бъде фалшифицирана първата Библия, да излезе с подменени текстове, едва доловими манипулации, чието установяване става трудно, а с времето – невъзможно.“ Представям си бъдещето, в което книгите ще бъдат пренаписвани с един-два клика в световната мрежа и тогава една истинска, хартиена книга ще бъде безценна със своята неизменност. Semel scriptum, decies lectum. Един път написано, десет пъти прочетено.

На Ботев

І.

„Какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска, нашата земя хубава…“

На тихото безбрежие на синьото

ще шия бяла приказка.

Сърце в полет,

в чаша – виното

и слънцето – сърдито,

горе.

На тихото безвремие на жертвата

предлагам жертвен агнец –

една смърт в едно безсмъртие,

един кавал,

на две строшена – сабята

и две гърди разгърдени.

ІІ.

„…но, кажи ми, що да тача

в тоя мъртъв свят коварен?“

Къде ще стигнат песните

по жътвеното време

на бомбардировачите?

Светът е сляп от изкушение,

човекът – плебей,

хората – палачи.

Пейте и вие, робове на себе си,

за истинското продължение.

Тежка дялба е настанала,

разделно време.

ІІІ.

„Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти…“

Тоз, който падне в бой за свобода,

загива.

Остават само костите и враните –

да хранят малките си с тях.

Тоз, който не умре,

умира

бавно и полека,

всеки час.

Блажени са мъртвите,

защото те познават истинското безсмъртие.

„Калуня-каля“

От първия път, в който попаднах на романа „Калуня-каля“ в книжарницата, съм запомнила определението „забравеният шедьовър за Априлското въстание“. Това е останало в главата ми, но бях влязла за друга книга, намерих я и бързо излязох.

Вторият път забелязах корицата и се сетих, че в тази книга вече веднъж съм се заглеждала. Сега вече изчетох по-подробно рецензията на задната корица – за тъжната и незавидна съдба на автора и творбите му. Купих си книгата и заради двете неща. Защото отдавна не бях чела нещо, свързано с онзи черен април през 1876 г., а и заради всички онези години, в които романът, единственият роман на Георги Божинов, е лежал в забрава.

Книгата ме грабна от първата страница. И продължи да ме изненадва с всеки следващ ред. Уж започна като дисекция на любовта. На онази, непонятната, която те спохожда веднъж и не можеш, и да искаш, да я отминеш. За онази, засищащата, хлебната любов. „Беше точно като хляб, като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна-беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце…“. С нещо в междуредията ме върна към „Ветрената мелница“ на Елин Пелин и Йовковите „Вечери в Антимовския хан“. Не че историята беше същата, не, просто думите, нанизът им ми напомни за старите български разказвачи.

После разказът се обърна. Тръгна в друга посока, уж ей така, от нищото. Към онова, страшното, дето имало да става през онзи тъмен и размирен април. „Тия са полудели-мислеше Калуньо, като ги гледаше. Или тепърва има да полудяват.“ Лудостта на един народ.

И в центъра му – човекът. Който се опитва да го проумее. Това, размирното, разделното време. И да тръгне да оправя света. А той, пустият му свят, не иска да се оправи. И се залутва човека по „неверни пътеки, но с вярна посока“… И тръгва разказът и се преплита – за онова село, изравнено със земята. За опожарените къщи и майките без деца. За двете момчета от двете страни на реката, които стават побратими после и научават, че то, Злото, не е в тях. За момчето, спасено от метежа, което една сутрин среща своите волове по улицата, подкарани от друг. И разбира, че този, другият, е бил там, че е клал и съсичал, че е горил и помитал всичко по пътя си. За онова, което ни прави братя, всички хора по земята, и за онова, другото, което ни разделя. За лечителя, дето дал лек и на своите, и на чуждите, защото „ако Аллах е далеч и не чува, най-близо до човека е друг човек“. И как до вчера си живял, работил си, търгувал си с дедо Тодор, а днес дедо Тодор го няма, пометен от твоята собствена ръка. И лека-полека, докато четеш, забравяш, че този, дето е тръгнал да оправя света, всъщност вярва в Аллах и се моли в джамията. Защото ти се струва, че всичко, против което се бори, е правилно и вярно. А и заради онази, другата история – за иконата и кандилото, което неговата майка му предала и заклела да пази, както на нея някога й ги предала нейната майка и така назад в времето, докато стигнеш до някой праотец, който е вярвал в Исус и се е молил в църква…

Никога не съм чела такава книга за Априлското въстание. А тя и е книга за Априлското въстание, и не е. Тя за човека, който търси пътя си, вглежда се в онова, което му пречи да бъде. Което не върви както трябва. Което „не пее“. И се опитва да го изправи. „На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свет- за да бъде човек. Когато има такива зари нощем – денем не мож да се радваш на зелената трева. И никакви коситби вече, никакви такива детски занимавки и щуротии. Защото слънцето свети над един суров свет, дето стават други коситби…“

И тогава разбира човекът. „Последното, което каза: да не казва нищо повече… Стига. Един живот е. Прави каквото не мож да не правиш. И да става каквото ще.“

„География на блаженството: Един мърморко търси най-щастливите места на света“ на Ерик Уайнър

Книгата ми тръгна трудно. Странно, човек си мисли, че когато хванеш 400 страници, посветени само на щастието, ще ги четеш и ще пееш. А не стана така.

Четях по една глава едвам-едвам на ден. Може би хората не сме готови да четем и да анализираме щастието. Може би започваме да си задаваме твърде много въпроси, сравнявайки и анализирайки щастието по други географски ширини и дължини. Щастието на другите. На Другия, в най-екзестенциалния смисъл. Питаме се: „Добре де, в сравнение с швейцарците, аз по-щастлив съм?“. А може пък това да си е типично нашенска, балканска, черта. Как беше, не е важно аз да съм добре, по-важно е другите да са зле. В този ред на мисли, главата за Молдова, най-нещастната страна, ужасно много напомня за България. Почти всяко изречение като че ли описваше нашата си, българската действителност.

Така или иначе, книгата ми тръгна бавно. В най-общи линии, авторът се захваща да изследва щастието географски, наблюдавайки какво прави хората щастливи в различните страни. Оказва се, че има определени обусловености между географския район и нашето чисто културологично отношение към щастието. Естествено, историята и традицията също имат много важно място наред с географията.

Странното е, че книгата изведнъж ме „отключи“ с главата за Исландия. Оказва се, че според Световната база данни на щастието това е най-щастливата държава. Нищо, че столицата й прилича повече на малък град, в който почти всички се познават, а ако не се познават пряко, със сигурност имат поне няколко общи познати. Нищо, че мракът е почти постоянен спътник и трябва или да го приемеш, или … Просто трябва да го приемеш. Оказва се, в тази негостоприемна среда щастието не просто вирее, а цъфти. А хората там се самоопределят като едни от най-щастливите в света. Невероятно, но факт.

Това, което обаче ме впечатли истински, е, че дълбаейки кое всъщност в културата и традицията позволява на хората да се чувстват толкова щастливи, авторът установява две много важни неща. Първо, в тамошното общество неуспелият опит не се наказва. В смисъл, че ако опиташ да правиш нещо – например да пишеш песни, а се окаже, че нямаш грам талант за това, обществото не те порицава и не те отхвърля. Казва ти: „Какво пък, пробвай се в авиацията, може да си талантлив летец!“. Ако не успееш и в това, никой не те сочи с пръст. „Може пък да си добър сладкар?“. Затова например в исландската музика има много неуспешни и посредствени музиканти, но и огромни таланти. Като Бьорк. В нашата култура неуспешните опити винаги се порицават. А когато слушаме легенди за тях, те винаги са просто стъпка към Големия успех. Иначе, просто не се споменават.

Другото, на което исландците много държат – чистота на езика. Когато на пазара се появи някое ново чудо на техниката например, исландците не възприемат международната (най-често английска) дума за него. Те измислят своя. Исландска. Това много ми напомни на идеята на дядо Вазов, който настоявал за същото (например, да наричаме кибрита „драсни-пали-клечица“). Защото, чистота на думите, на езика ни, ни определя повече от всичко друго на света. С думите пре-сътворяваме действителността, даваме й име и живот. Добър повод за размисъл в навечерието на 24 май.

След главата за Исландия, книгата просто прошумоля през ръцете ми и докато се обърна, свърши.Накрая, в главата ми остана това:

„Като махнем приказките за генетика, обществени връзки и относителен доход, щастието представлява избор. Не е лесен избор и невинаги е желан, но въпреки всичко си е избор.“

Защо не вярвам в мобилните телефони

Фото: http://www.techsling.com

Да ви призная, не вярвам в съвременните телефони. Наскоро, докато четях „География на блаженството“ на Ерик Уайнър, открих, че и други не вярват в тях, което ме накара да се чувствам, че не съм единствена от своя вид.

„- Значи нямате мобилен телефон? – запитва ме Сандру невярващо.

– Не, не вярвам в тях.

Това е новата ми идея. Реших да сложа край на мобилните телефони. След като в Швейцария и Бутан те прекъсваха толкова редките ми моменти на щастие, реших, че използването им е противопоказно на щастието. Те ви откъсват от момента, или по-важно, дори от мястото на което се намирате.“*

Не знам дали сама бих могла да го формулирам по-точно. Как става така?

Приятел, с който не сме се виждали отдавна, е на гости. Вечеряме. Имаме да си кажем толкова много неща, не сме се виждали отдавна. Харесва ми да подготвям вечерята, да има нещо вкусно, да запаля свещи. Харесва ми усещането за споделеност. Затова й посвещавам часове, за да подготвя менюто. Да избера салата. Да измисля десерта. Има хора, за които тези неща нямат значение. За мен са част от преживяването. А човекът отсреща прекарва половината от времето си в това да поства коментари във Фейсбук и да коментира чужди постове на масата.

Друг любим сценарий. „Звънях ти няколко пъти, а ти не вдигаш!?!“. С други думи, как е възможно дисплея на телефона ти да не е непрекъснато пред очите ти и да не видиш, че имаш пропуснато повикване. В почивните дни забравям за телефона си. Все едно го няма.Сещам се да го потърся само ако искам да се обадя на някога. И наистина, виждам, че ми намигват няколко пропуснати повиквания.

Така идвам до друг важен момент. Моят мобилен телефон е за мое собствено удобство. Не за чуждо. Той обслужва моите нужди и желания. Не чуждите.

Както можете да забележите, говоря за мобилния си телефон като за устройство, което ползвам изцяло за говорене. Така е. Много рядко, за да правя снимки с него. Ще кажете, пропускам толкова много други неща, функции, джаджи и невероятни способности. А пък аз ще ви кажа – вие пропускате момента. А дори и мястото. Пробвайте да прекарате един ден без телефон. И не изпадайте в истерия от това. Не го пишете на стената си във Фейсбук, не се оплаквайте на целия свят. Опитайте да съ-преживеете живота си, не да го изговаряте, споделяте, коментирате, запаметявате или лайквате. Защото животът е това, което ви се случва в действителността. Тук и сега.

*Авторът изследва щастието географски, като пътува в различни страни по света и се опитва да установи кое прави хората щастливи в тях.

Пред-великденско или за истинското удоволствие да приготвиш сам козунаци

Всеки сезон си има своя аромат в кухнята. През есента обичам да ми мирише на ябълков сладкиш с канела и индийско орехче. Когато наближи Коледа – на джинджифилов кейк със стафиди. През лятото – на лимонова вода и пресни малини. А на Великден – на домашно изпечени козунаци.

Никой не може да ме убеди, че има друго като премесеното на ръка тесто. Дали ще е хляб, дали ще е питка, дали ще е козунак. Но това го разбираш само след като минеш през него. След като пресееш ситно-ситно брашното. След като отмериш внимателно захарта. След като оставиш маята да втаса. След като усетиш аромата на маслото, което тръпне да стане на конци. След като забъркаш всичко и усетиш силата на тестото в ръцете си. Ти го месиш, но и то те меси. Меси те и премесва в себе си всяка твоя мисъл, всяко чувство, всеки трепет.

Има много и най-различни рецепти. Когато ме попитат коя е най-добрата, винаги отговарям „Всичките!“. Защото тайната на хубавия козунак не е в рецептата. Тайната е в онази магия, която се случва в кухнята. Когато тестото пее под ръцете. Казват, че никога не знаеш дали козунакът ще стане. Така е. Защото колкото и точно да спазваш рецептурите, важна е тази тайна съставка, магията на момента. Затова не започвайте да месите с натежало сърце. Или ако сте уморени или затрупани с работа. Не го правете и ако имате тежки мисли или искате да сте другаде. Или пък искате да правите нещо друго. Отделете си един ден. Станете късно. Пийте дълго кафе. Пуснете си любимата музика. Пожелавам ви да се случи в този ден да има слънце. Не защото ще излизате навън. А защото то ще ви сгрее през прозореца и ще ви вдъхнови. И едва когато се усетите готови да сътворявате, започнете. Ето, това е добрата рецепта за козунак.

Ще кажете, каква е тази романтика за едно нищо и никакво месене. Уморително. Трудно. Продават се и готови, а може и в хлебопекарна машина да си го направиш без никакво усилие. Така е. Но истинският празник не се случва така. Истинският празник се ражда в приготовленията. В онова сладко усещане за предстоящето. И в сътворяването му. А от векове хората почитат празниците чрез храната си. Затова опитайте, поне веднъж, за разнообразие, и замесете вие вашите великденски козунаци. Ако пък си намерите и добра компания, в кухнята ще стане весело и пълно. И нищо, че има още седмица до Великден. Истинският празник е в очакването.