Когато захванах с „Гръцко кафе“ на Катерина Хапсали, не знаех какво точно да очаквам. Не че бях предубедена, не. Просто от много време не бях чела български автор, който да ме покори изцяло. Винаги оставаше някакво, малко и малко, неудовлетворение. Някакво несбъднато очакване за нещо, изгубило се между редовете.
Та когато се захванах с „Гръцко кафе“, бях по-скоро в настроение „дълга партия шах“, отколкото във „флирт за една нощ“. А то това се оказа. Наистина, четене за една нощ. На един дъх.
След това доста мислих защо на нашите географски ширини не се раждат повече такива книги. В които историите, дори и тежки и трагични, са разказани с леко намигване към Съдбата. Нали уж ние, българите, изобщо балканците, умеем да се веселим и пием дори когато ни е най-тежко.
Та „Гръцко кафе“ ме изненада първо точно с това. Макар че започва с едно погребение, историята не „тежи“, а просто някак леко ляга и потича, гладко и сладко, почти като приказка.
Преплитат се няколко, различни истории в минало и настояще. Едните обясняват другите, но както и самата Катерина Хапсали пише: „Гледам понякога този гигантски пъзел, наречен живот, и тръпна от страхопочитание. Как така всяко парченце в крайна сметка застава на точното място, само и само картината да се подреди.“ И тя наистина се подрежда. Прескачайки няколко пъти синора между тоя свят и оня, между тази държава и съседната, между този род и другия. А приказката тече, гладко по масло, сладко като мед. И дори този очакван неочакван хепиенд не дразни, не боде очите. Той идва просто като поредното парче от пъзела. А всички знаем, че животът продължава и след него ще има и още.
Препоръчвам с две ръце 🙂
nataliatabakovablog 