От първия път, в който попаднах на романа „Калуня-каля“ в книжарницата, съм запомнила определението „забравеният шедьовър за Априлското въстание“. Това е останало в главата ми, но бях влязла за друга книга, намерих я и бързо излязох.
Вторият път забелязах корицата и се сетих, че в тази книга вече веднъж съм се заглеждала. Сега вече изчетох по-подробно рецензията на задната корица – за тъжната и незавидна съдба на автора и творбите му. Купих си книгата и заради двете неща. Защото отдавна не бях чела нещо, свързано с онзи черен април през 1876 г., а и заради всички онези години, в които романът, единственият роман на Георги Божинов, е лежал в забрава.
Книгата ме грабна от първата страница. И продължи да ме изненадва с всеки следващ ред. Уж започна като дисекция на любовта. На онази, непонятната, която те спохожда веднъж и не можеш, и да искаш, да я отминеш. За онази, засищащата, хлебната любов. „Беше точно като хляб, като хляб за гладен, беше проста като хляб, топла и задъхана, дъхаща като хляб. Беше незабележима и ненужна-беше единственото нещо, от което един гладен се нуждае. И Калуньо я взе като хляб в гладните си ръце…“. С нещо в междуредията ме върна към „Ветрената мелница“ на Елин Пелин и Йовковите „Вечери в Антимовския хан“. Не че историята беше същата, не, просто думите, нанизът им ми напомни за старите български разказвачи.
После разказът се обърна. Тръгна в друга посока, уж ей така, от нищото. Към онова, страшното, дето имало да става през онзи тъмен и размирен април. „Тия са полудели-мислеше Калуньо, като ги гледаше. Или тепърва има да полудяват.“ Лудостта на един народ.
И в центъра му – човекът. Който се опитва да го проумее. Това, размирното, разделното време. И да тръгне да оправя света. А той, пустият му свят, не иска да се оправи. И се залутва човека по „неверни пътеки, но с вярна посока“… И тръгва разказът и се преплита – за онова село, изравнено със земята. За опожарените къщи и майките без деца. За двете момчета от двете страни на реката, които стават побратими после и научават, че то, Злото, не е в тях. За момчето, спасено от метежа, което една сутрин среща своите волове по улицата, подкарани от друг. И разбира, че този, другият, е бил там, че е клал и съсичал, че е горил и помитал всичко по пътя си. За онова, което ни прави братя, всички хора по земята, и за онова, другото, което ни разделя. За лечителя, дето дал лек и на своите, и на чуждите, защото „ако Аллах е далеч и не чува, най-близо до човека е друг човек“. И как до вчера си живял, работил си, търгувал си с дедо Тодор, а днес дедо Тодор го няма, пометен от твоята собствена ръка. И лека-полека, докато четеш, забравяш, че този, дето е тръгнал да оправя света, всъщност вярва в Аллах и се моли в джамията. Защото ти се струва, че всичко, против което се бори, е правилно и вярно. А и заради онази, другата история – за иконата и кандилото, което неговата майка му предала и заклела да пази, както на нея някога й ги предала нейната майка и така назад в времето, докато стигнеш до някой праотец, който е вярвал в Исус и се е молил в църква…
Никога не съм чела такава книга за Априлското въстание. А тя и е книга за Априлското въстание, и не е. Тя за човека, който търси пътя си, вглежда се в онова, което му пречи да бъде. Което не върви както трябва. Което „не пее“. И се опитва да го изправи. „На човек не му тряба малко. Човек не може с малко. На човек му тряба много. Не само коса и кукувица, не само зелена трева и синьо небе. На човек му тряба всичко. Тряба му цял свет- за да бъде човек. Когато има такива зари нощем – денем не мож да се радваш на зелената трева. И никакви коситби вече, никакви такива детски занимавки и щуротии. Защото слънцето свети над един суров свет, дето стават други коситби…“
И тогава разбира човекът. „Последното, което каза: да не казва нищо повече… Стига. Един живот е. Прави каквото не мож да не правиш. И да става каквото ще.“
nataliatabakovablog 