„Съдилището“

Преди време в едно предаване водещата заяви, че не чете български автори. Дразнели я. Дълго време аз бях така с българските филми. Дразнеха ме. Дълго време, може би чак до „Стъпки в пясъка“ и „Кецове“. Мисля, че Иван Бърнев в ролята на Слави („Стъпки в пясъка“) сложи край на това мое не-приемане на съвременното българско кино. Защото показа, че един български филм може да бъде и свеж.

След този мой своеобразен кино катарзис гледам с удоволствие българско кино. Старо, ново, още по-ново, съвременно. Дори филми, които преди нямаше да гледам. И тогава разбрах нещо важно. Българското кино дълго време ме държеше далеч от себе си, защото всъщност предаваше, до болка точно и почти вулгарно ясно, българската действителност. Някак твърде много действителност ми идваше – тази около мен и тази от екрана.

Така преди ден се озовах в кино салона на прожекция на „Съдилището“. Няколко неща ме заведоха там въпреки, че от резюмето ставаше ясно, че това няма да е „свеж“ филм. Първо, желанието да видя Асен Блатечки в абсолютно нетипичната за него роля – на вдовец на средна възраст, който отглежда сам сина си в едно забравено родопско село. Второ, запомнящите се лица на Ованес Торосян и Ина Николова. И не на последно място, обещанието за много красиви гледки от Родопите.

И в трите неща очакванията ми не останаха излъгани. Блатечки все едно не беше себе си. Но, признавам, че направи силна, не по неговия си начин запомняща се роля. В първите сцени на филма той почти нямаше реплики. Играта му беше с изражения, с очи. Нещо, което наистина само силни актьори могат да направят. Младият Торосян за мен се оформя като един от най-енигматичните млади актьори в България. И с визията си, и с присъствието си. А комбинацията му с Ина Николова беше очаквано добра. А, Родопите, както винаги, тайнствени и красиви.

Самата история, сама по себе си, беше интересна, но не това беше основното. За пореден път ме потресе колко точно и ясно камерата беше уловила нашето общество. С точен като дисекция разрез на всичките му слоеве и разлики между тях. Между скромната родопска къща и огромния палат на богатия чичко. Виждали сме ги, там са. Сигурно на един средностатистически зрител от една средностатистическа западна държава това ще му се стори екзотика. За нас е реалност. Тъжно. Но факт. Хубаво ми е, че това вече не дразни окото ми в киното. Оценявам го. Защото сега с чиста съвест мога да кажа, че „Съдилището“ е един много силен български филм.